Повечето хора в детството развиваме навик да залъгваме себе си и да послъгваме другите, благодарение на който започваме да водим живот, в който губим част от автентичността си. Как се развива този навик, който се превръща в обичаен, дори несъзнаван модел на поведение?
Представете си: вие сте на 3 години и решавате да скочите в локвата, за да видите какво е усещането. Имате нужда от тази опитност ? Скачате смело с двата крака и изпръсквате с кална вода себе си и родителите си. Какво се случва? Те няма да ви попитат как беше, какво е усещането, няма да ви поздравят за новата опитност. Ще ви смъмрят и ще ви кажат, че това не е хубаво, не е добре да намокрим и изцапаме себе си и околните. Но все пак у нас остава желанието да скочим следващият път отново, защото усещането ни харесва, то е вид вълнуващо преживяване. И какво правим?
Започваме да потискаме желанието да го направим, защото мама ще се скара, ще я натъжим или ще я изнервим, тя ще трябва да пере и т.н. Другият вариант е да скочим тайно, докато не ни гледа, и после да поизлъжем нещо, за да не ни се кара. Има и трети вариант, оставям го на вас ?
Не за всеки локвата е най-удачният пример, но има много други. Всеки има спомени за подобни моменти, в които е послъгал, след като е направил нещо, за да не разочарова родителите, учителите, за да избегне обвиненията и критиката, за да избегне неприятните разговори и т.н.
С течение на времето започваме да се учим да залъгваме себе си, че нашите желания и чувства не са толкова важни, защото чрез тях ще нараним другите или ако ги изразим, някой ще ги омаловажи, или ще каже, че не трябва да искаме или да чувстваме точно това, или че „това“ не е хубаво.
В един момент започваме да разбираме, че няма да получим одобрение, ако кажем как се чувстваме или какво мислим, и започваме да послъгваме. А с времето, за да бъдем приети и одобрявани, не можем постоянно да послъгваме останалите, затова послъгването се обръща и навътре и започваме да залъгваме себе си несъзнателно: „Това вероятно не е добро за мен, щом така казват другите. Може би аз не искам точно това. Нека да направя/кажа това, което очакват от мен, за да получа одобрение и да избегна критики, да избегна проблеми. Изглежда трябва да се чувствам и да направя това, което искат и очакват от мен, така всички ще са удовлетворени.“.
Това е низ от мънички случки, които формират ментален навик, модел да не изразяваме пълноценно себе си, процес по загуба на автентичност.
Започваме да играем роля, за да бъдем възможно по-добре приемани и да избягваме неодобрение и проблеми във взаимоотношенията с другите.
Потискаме стремежи, чувства, емоции или думи. За някои неща дори преставаме да можем да се вслушваме в себе си. Чуваме само откликът на несъзнателно заучения модел, свързан с ролята ни, и вървим по него.
Какво се случва в ума ни: „Аз чувствам, че това, което той/тя прави, ме наранява”, или: “Не чувствам, че това е правилно за мен. Но няма да го изразя, ще търпя, защото това ще е ужасен разговор, който може да има неприятни последици.“. Ето това се случва с родители, с партньора, с шефа, с колеги, с роднини и т.н.
Започваме да се стремим да сме идеални в ролите си. Колкото сме по-идеални в тях, толкова по-добре ще бъдем приемани, обичани и харесвани. С възрастта /след 20-30 годишна възраст/ повечето хора усещат, че това не ги удовлетворява и в някои отношения започват да изразяват чувства, емоции и мисли без оглед на това какво ще си помислят другите. Всички го правим и слава Богу. Това дава облик на характера ни, но затова пък някои не ни харесват. ?
Въпросът е, че ние го правим само донякъде и само в някои сфери, не сме автентични докрай, а до някъде. То е нещо като да живеем в полуистина. Например можем да се изразяваме докрай в професията си, но в личния живот се развива нещо друго, или обратното.
Докато залъгваме себе си и другите, ние създаваме дисхармония между ума и душата си. Тази дисхармонична честота се излъчва от нас към всички и към цялата Вселена.
Колкото повече дисхармония между ума и душата, толкова по-зле се чувстваме вътре в себе си, толкова вероятността за заболяване се увеличава.
Когато излъчваме дисхармонична честота, привличаме и такива хора, и такива ситуации, които ни държат именно в тази честота. Вътрешната ни истина е редуцирана, автентичността ни е редуцирана.
Неизразените чувства, емоции и стремежи блокират връзките и развитието ни.
Неизречените чувства и емоции не изчезват в нищото. Блокираните стремежи също не се изпаряват. Те се натрупват и започват да рефлектират в тялото вече на органично ниво. Ние сме опитали да излъжем себе си, че можем да живеем така, в този модел от приемливи послъгвания и потискания.
Как да излезем от този омагьосан кръг?
Да живеем в истината, да казваме истината такава, каквато я усещаме, да приемаме и истината на другите. Истината е субективно възприятие. Така позволяваме на себе си да бъдем автентични, т.е. да вибрираме в хармония между душа и ум. Позволяваме и на другите да бъдат себе си, да изявят себе си.
Приемането на собствените ни стремежи, чувства, емоции и мисли и приемането на тези на околните е част от вътрешната ни хармония и хармонията в света.
Не става въпрос да се съгласите с дадено мнение или разбиране за нещо, а да приемете, че някой чувства и мисли различно. Това е достатъчно. Щом нещо съществува, то има право на съществуване и изразяване. Иначе нямаше да съществува.
Ние можем просто да приемем правото му на съществуване, не е нужно да го припознаваме като свое, нито да го отричаме, а просто да усетим дали то хармонира с нас, или не, и да изразим себе си.
Да бъдем една по-автентична своя версия, която излъчва хармонична честота. Тази хармония се отразява благоприятно на живота ни, а също и на този на околните. Така допринасяме и за един по-хармоничен свят.

Как изразяваме себе си, това е тема за друг пост.

С любов,
Милена