Тревожността може да се отключи от различни по вид събития, като смърт на близък човек, преместване, повече дистрес на работното място, раздяла и други събития. При някои хора тревожността се проявява и през паник атаки. Обикновено обаче корените на тревожността можем да търсим в детството, особено ранното детство и в наличието на тревожен родител, или и двете едновременно.

Когато дете е имало тревожен родител, то несъзнателно започва да използва модела на тревогата. Например моят баща беше хипохондрик, макар и лекар. На около 14-15 годишна възраст усетих как започвам да си мия ръцете по-често, да отварям прозорците с идеята да влезе по-свеж въздух, за да е здравословно. Тъй като много бързо осъзнах поведението и мислите си, казах си, че това се дължи на здравната тревожност на моя баща и направих съзнателен избор да не повтарям този начин на мислене. И с това всичко приключи. Но не винаги става толкова лесно.

По-трудно е тогава, когато страховете са реални преживявания в ранното детство, но не се помнят съзнателно. Обикновено те са свързани с реално преживян страх: когато бебето е трябвало да бъде настанено в кувьоз, или майката и бебето в първите няколко месеца от живота са били разделени за някакво време, като постъпване в болница, медицински манипулации, извършвани на бебето и др.

Развитие на тревожност:

Преживяванията в детството могат да допринесат за формирането на обща тревожност, която е рисков фактор за развитието на панически атаки. Ако едно бебе или дете често е изпитвало страх, тревожност или несигурност, липса на усещане, че принадлежи, това може да се вкорени в психиката му и да се прояви в панически атаки в зряла възраст.

Нарушена регулация на емоциите:

Страховите преживявания в детството могат да затруднят развиването на умения за регулиране на емоциите, което прави по-вероятно силните негативни реакции към стресови ситуации. В резултат на това, вместо да се справя с тревожността, човек може да изпита паническа атака.

Повишена чувствителност към стрес:

Детската травма може да направи човек по-чувствителен към стрес и тревожност, което го прави по-уязвим към развитие на панически атаки.

Примери за специфични детски ситуации, които допринасят за развитието на панически атаки:

Оставяне на бебето само, липса на достатъчно физически контакт – ласки, милувки, люшкане, тъй като детето без тях не се усеща принадлежно към някого, а оттам се появява страх за оцеляването.

Физическо или емоционално насилие:

Преживяването на насилие в детството може да накара детето да изпитва постоянен страх и тревожност, което може да доведе до развитие на панически атаки в зряла възраст.

Загуба на любим човек:

Преживяването на смъртта на любим човек в детството може да остави дълбока следа, която може да се прояви под формата на панически атаки.

Отхвърляне от връстници или училищен тормоз:

Тормоз от връстници, отхвърляне, често водят и до липса на самочувствие, усещане за липса на принадлежност, което увеличава вероятността от тревожност в зряла възраст.

Прекомерна критика и изисквания от страна на родителите:

Такива условия на възпитание могат да доведат до развитие на перфекционизъм, ниско самочувствие и повишена тревожност, което също може да причини панически атаки. Или когато грижещият се за детето прави всичко вместо него, защото го прави по-добре или по-бързо, тогава развиваме т.нар. Заучена безпомощност. Така в нас стои вярването, че не можем да се справим, защото не сме имали реални и множество опити за справяне с предизвикателства в детството.

Не всички хора, преживели травма в детството, страдат от панически атаки и не всички панически атаки са свързани с детска травма.

Паническите атаки са сложно явление, което може да бъде причинено от различни фактори.

Силно влияние върху несъзнаваното и емоционалната памет оказват липсата на майката, преживяно отделяне от нея и медицински манипулации в бебешка и ранна детска възраст, които не се помнят съзнателно, поради липсата на дълготрайна памет до 3 годишна възраст. Те остават като преживявания, свързани със страх за оцеляването, записани в амигдалата, нашият емоционален мозък. Или може да се каже, че остават в нашето несъзнавано. Фактор за това е и невъзможността в най-ранна възраст да се използва символната функция на езика, която опосредява преживяването и го адресира до друг човек.

Често родителите мислят, че понеже детето е много малко, то няма да си спомня нищо от най-ранното детство. На съзнателно ниво то не помни, но в несъзнаваното се пазят всички емоционални преживявания, които са преживени. Особено тези, свързани със страх, когато се е активирала системата “Бий се, бягай или замръзни на място”.

За несъзнаваното няма минало и бъдеще. Там всичко е едно – тук и сега. По тази причина някога изживеният страх, може да се приема като страх в настоящето. По същия начин страхът от неизвестното, от бъдещето, също се преживяват като страх в настоящето. Това е също една причина за паник атаките.

Нашият емоционален мозък възприема сензорна информация чрез сетивата и отвътре. Сигналът протича в две направления – първо достига до амигдалата, а няколко милисекунди по-късно достига до мозъчната кора, до фронталния лоб. Особен проблем възниква тогава, когато тя още не е напълно узряла, а тя узрява до около 21-вата година. Фронталната мозъчна кора отговаря за емоционалната саморегулация и вземането на адекватни на реалността решения, правене на рационални избори и разрешаване на проблеми. При бебето и малкото дете, поради липсата на достатъчно опитности и незрялата все още мозъчна кора, сигналите, които постъпват до нея, няма как адекватно да се обработят. По този начин бебетата и малките деца имат възможност да реагират единствено по пътя на емоциите. Основните емоции са страх, гняв, тъга, отвращение, удоволствие, изненада.

Тревожността най-често е свързана с вече преживяван на страх. Бебето/малкото дете не може да си обясни по рационален начин почти нищо от случващото се в заобикалящия го свят, затова често то изпитва страх. До около 6-ия месец бебетата също така не разбират, че когато един обект вече не се вижда, той продължава да съществува. Представете си страха, който бебето изпитва, когато се събуди и майка му го няма. Или ужасът, ако е в болница – в кувьоз или са необходими някакви медицински манипулации.

Доналд Уиникът ни е помогнал да разберем, че в природата няма такова нещо като бебе. Има бебе плюс някой, който полага грижи за него, обикновено майката. Бебето оцелява, само ако някой се грижи за него. Тоест липсата на майката за по-дълъг период (по-дълъг период е субективно преживяване) може да се интерпретира от бебето като опасност за живота му.

Раждаме се с колективно несъзнавано. То „казва“ на бебето, че е заплашено от смъртна опасност, ако майка му не е около него, ако не го докосва с нежност, милва, люлее, обръща му внимание, говори му и т.н.

И така, преживяното със страх за оцеляването никъде не изчезва, а се запазва в емоционалния ни мозък, в “склада” на несъзнаваното. Сигналът не е могъл да бъде адекватно обработен от фронталния лоб. 

Например днес може да ни е страх да излезем навън, или да сме сред много хора, или да се качим на самолет, да се возим в градския транспорт, да се тревожим за здравето си без основателна причина и др. Това е първичен страх за оцеляването, но с изтекъл срок на годност.

Някога той може да е бил преживян, но днес, ако погледнем рационално, той няма рационално основание. Но често не можем. Затова изпитваме тревога. Най-големият страх на човека е от неизвестното и е свързан с тревожните въпроси „Ами ако?“.

По тази причина една част от работата ни е когнитивно-поведенческа. Друга част е психо-телесна – използваме техники за заземяване, свързване с „тук и сега“ през дишането и наблюдението какво има тук в момента, дихателни техники и др. Друга част от работата може да е десенситизиране на емоции, преживян страх, чрез EMDR. Тъй като от ранното детство нямаме спомени, удачно е да се работи с представи, емоции, усещания в тялото, мисли и вярвания едновременно.

Необходимо е да се работи холистично, интегративно, на ниво емоции, мислене, поведение, на телесно и духовно ниво. Идеята не е да се отървем от паник атаките или тревожността, защото емоцията страх сама по себе си е полезна и целта й да се защитим от рационални заплахи. Идеята е да станем по-съзнателни, по-добре саморегулиращи се, да свържем емоционалното с рационалното по нов начин и приемайки тревожността си, с малки крачки да я преодолеем.